На закуска тя си позволява две филии бриош с маскарпоне и сладко от смокини. Не защото не знае какво е глутен, а защото сутринта й започва с аромат, не с угризение. Пие кафето си бавно, в тишина, и в тази тишина понякога й се струва, че животът се разгръща като френски филм — с дълги паузи и красиви, не особено логични избори.

Свикнали сме да измерваме стойността на едно действие с неговата продуктивност. Ако няма резултат, значи няма смисъл. Но как измерваш топлината на слънцето върху кожата си? Или вкуса на праскова, току-що откъсната? В съвременния свят удоволствието често идва със сянка — вина, че си спрял, че не гониш нещо, че си избрал наслада вместо прогрес.

Тя ходи боса у дома, танцува, докато приготвя вечеря. Купува си цветя, не защото е специален повод, а защото животът няма нужда от повод, за да бъде красив. Приятелите й често я питат кога ще се „успокои“, сякаш лекотата е форма на бунт. Тя само се усмихва. Успокоението не е нейна цел. Нейната цел е вкусът. На храна, на кожата на любимия, на вятъра, който й роши косата, когато кара колело вечерта.

Удоволствието не е грях, нито слабост. То е език. С него казваме „да“ на това, което сме, без да се извиняваме. Когато приемем това, което ни носи радост, ние се свързваме по-дълбоко с тялото си, със сетивата си, със света.

Ако животът беше песен, тя щеше да е бавна, с тежък бас и меки вокали. Ако беше цвят — наситено бордо. И точно затова, когато вечер ляга, тя не брои постиженията си. Брои миговете на плътност — онези, в които е била напълно тук. Напълно жива.